За зло или за добро живеем в еднополюсен свят. След края на Втората световна война, още повече след края на Студената война САЩ са се утвърдили като безспорен и единствен хегемон. Един такъв политически модел води след себе си редица, както положителни, така и отрицателни ефекти. Ние имаме щастието да принадлежим към Западно-Европейската цивилизация, така че желанието на Америка да наложи своите ценности за нас не е толкова неприятно, колкото е за Азия, например. Проблемът с Америка в днешно време е, че те твърде много са се опиянили от липсата на сериозна опозиция. До известна степен са изгубили представа за реалността, в следствие на което тяхното общество доста се е изродило. Алчността, високомерието, волята за власт в негативния си аспект, но не толкова самите тези чувства, колкото погрешната цел, която те преследват, тъй като самите те конституират целта. Липсва им външно-политическа стратегия, визия за света в дългосрочен план. Империалистичният им подход се изчерпва с близкото бъдеще, т.е. работят на парче, без да осъзнават размерите на последствията на своите действия в не до там необозримото бъдеще. В резултат на всичко това те правят доста значими и глупави грешки и застрашават моментното си и безспорно господство. И тъй като до такава степен са се опиянили от своята позиция, от мегаломанията си, от алчността си, от всичките радости, които моментният успех носи, те са слепи за сега възникващите потенциални проблеми. Липсват им политическа оригиналност и свежи идеи. Но като се замислим, от историческа гледна точка американците никога не са били много находчиви. Техните успехи непосредствено преди, по време на и след Втората световна война,а това включва и победата в Студената война, се дължат на европейската глупост и по-точно на агресивната към каквито и да било интелектуалци политика в лицето на фашизма и марксизма-ленинизма,в частност ленинизма. Иновнативните идеи, в последствие на които америка е в днешната си позиция, са дело на всичките тези светли умове, които Европа прогонва от самата себе си. Съотнесено със сегашната ситуация това ще им създаде много проблеми, тъй като не виждам от къде ще дойдат тези нови светли умове. До 2010 само от Китай ще излезат повече студенти с магистър,колкото от остатъка от света. И за разлика от минали времена, когато тези студенти биха емигрирали някъде, тенденцията при идните поколения, дори и да се обучават в чужбина, е в дългосрочен план да се завръщат към корените си. А това е само от интелектуална гледна точка. Като се замислим колко работни места биха отнели тези работни маси от амбициозни индивиди, реалността става все по-малко розова. Проблемът е, че дори и в краткосрочен план на Америка и липсват свежи идеи. Това до каква степен Дж. Буш, неговата администрация и подкрепящите го носители на петро-долари са се изчерпали е очевидно от ‘новата’ стратегия за Ирак. Противно на една от малкото иновативни идеи в близката американска история,Джордж Буш изпрати нови 20 000 войници в Ирак, което,както и да бъде разглеждано е погрешно. За съжаление, надежда не идва и от кандидатите за президентския пост. Нито Обама, нито Клинтън, нито Маккейн изглежда ще предложат решение на наболяващите проблеми. Но всички политически процеси са много бавни, така че, ако някой си мисли, че Америка за 5-10 години ще загине, се заблуждава. Тя още много дълго ще играе главната роля в икономическо, политическо, културно (анти-културно) отношение.
С казаното до тук искам да индикирам, че, ако позабравилата се Америка до скоро е живяла сравнително необезпокоявана от никого, то през последните години ситуацията драматично се е променила. Нови и стари играчи на политическата сцена се появяват и еднополюсният световен модел ще трябва да бъсе отстояван наново. Но преди да преминем към разлгеждането на различните опоненти на политическата арена, нека опишем в груби щрихи разликите между едно-, дву- и многополюсния свят. На колкото повече опирни точки се крепи света, толкова по-добре.Теоритично той може и на една да балансира, но,както историята толкова често ни учи,това е изключително трудно. Дали дадената сила ще господства десетки векове, както Римската империя, няколко века като Британската или няколко години като Хитлеровата, в крайна сметка тя се изражда, губи най-стойностното у себе си и катаклизмите след разрухата и са неизбежни. Както вече загатнахме, Америка започва да губи именно това, въз основа на което е постигнала днешната си позиция. Проблемите, макар и сега едва задаващи се, са налице. Един поглед върху Близкия и не до там близък Изток - балгодарение на подценяването на ситуацията и неудържимата жажда на Америка за петрол, балансът на силите в този регион е тотално разбит и светът отново е в ядрена заплаха. За да илюстрираме разликата между едно- и двуполюсния свят,ще споменем факта, че Ким Джонг Ил започва ядрената си програма в деня, в който Михаил Горбачов обявява края на СССР. Именно липсата на противовес на американската хегемония кара Иран и Северна Корея да развиват атомна програма. В един свят, в който да речем една,имаща проблеми със САЩ,Корея може винаги да нададе зов за помощ към Съветския Съюз,копнежите по атомното оръжие биват охладени. Така че за това,че Иран и Корея са на крачка от атомно оръжие са си виновни изключително и само САЩ. Именно тяхната агресивна политика към Близкия Изток и разрушаването на какъвто и да било баланс на силитие там доведоха до тази ситуация. Колко пъти те потъпкаха и подрониха авторитета на институциите,които самите те създадоха, колко пъти бойкотираха резолюциите на ООН...А сега очакват някой да вземе на сериозно тази институция. В един многополюсен свят такива изреждания не биха били възможни, защото Великите сили служат за съвест една на друга. Както пазарната икономика показва, конкуренцията е необходима за напредъка. Иначе монополистът деградира. Най-бърз и ефективен отговор на предизвикателствата на новото време – сблъсък на цивилизациите, тероризъм, глобално затопляне, отново задаващата се ядрена надпревара, демографски проблеми, опасностите на иконимката – би дошъл от многополюсен политически модел. За да обобщим, многополюсният свят би донесъл стабилност и просперитет във всяко едно отношение. Сигурността, за която Америка се опитва да се прави, че се бори, би била гарантирана и всички трудности, които вече и тепърва ще се задават биха се решили по-лесно. Но тъй като САЩ не виждат нещата по този начин и политическите процеси са бавни, то до тази идеалистическа ситуация вероятно няма скоро да се достигне. Това, което Америка прави днес е един кръстоносен поход за запазване на доминантната си позиция. За да няма никакви съмнения по въпроса защо САЩ в момента са в Ирак, ще споменем, че до момента войната там им струва близо трилион, а само петролът в Ирак по днешните петролни цени от средно 70 долара на барел струва 2.8 трилиона. Както редица влиятелни икономисти на нашето време индикираха през последните години, твърде възможно е барелът петрол да надмине цена и от 100 долара. Това очевидно значително би увеличило печалбата на САЩ. Но това далеч не е всичко. Така задвижилата се военна машина на САЩ създава работни места за стотици хиляди, отваря пазар за корпорации от най-малката до най-голямата. В действителност те задвижват една малка икономика в Ирак – създават работа за произведителите на оръжия, за снабдителите с минерална вода, тоалетна хартия, навигационни системи, дрехи, хранителни продукти и т.н. Става една ускорена циркулация на пари,а силата на една икономика се измерва по това колко бързо парите сменят собственика си. Критиците на войната казват: ‘Войната в Ирак ни струва 1 трилион.’ Какво означава струва? Къде са отишли парите от федералния резерв? Пръснали са се във фирми от различни размери, обединени от това, че са американски. Така погледнато какво означават 2 500 американски живота?

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ САЙТА НА НОВОТО ВРЕМЕ - ОТ ТУК !!!

Те действително отиват за благото на американския народ. Така че краткосрочно погледнато войните в Афганистан и Ирак действително са ползотворни. В дългосрочен план биха могли да станат такива в случай, че се нанесат някои корекции в американската външна политика. Високомерният и империалистичен тон, с който САЩ заговориха бързо им изгуби състрадателните чувства от страна на Европа, Русия, Китай и т.н. Те трябва да смекчат тона и да спечелят не малката икономическа, политическа и военна мощ на Европа по възможност и на Русия за своята кауза. Сблъсъкът на цивилизации за това е сблъсък на цивилизации, защото от една страна имаме Западно-Европейската култура, а макар и позабравила това, Америка принадлежи към нея. И докато Америка се изживява като Рим, ‘разделяй и владей’ и не позволява на Европа да се разгърне в целия си потенциал и мащаб, шансовете на противниците на Западно-Европейската цивилизация да надделеят в слбъсъка, описан от Самюел П. Хънтингтън, остават високи. Към днешна дата това изглежда не възможно. Именно поради високомерието си САЩ бавно губят своите коалиционни партньори. Съвсем неотдавна, броени дни след като Джордж Буш обяви изпрашането на допълнителни бойци в Ирак, Тони Блеър обяви изтеглянето на 1 600 човека до края на тримесечието. Противоположността на тези действия показва, че Америка все повече и повече се изолира и успява да отблъсне от себе си дори най-верните си съюзници. Охладняването на отношенията между Англия и Америка не е никак лошо, тъй като именно САЩ дърпат Обединеното Кралство далеч от Европа. Обаче нито Гордън Браун, нито Дейвид Камерун са въодушевени от идеята Англия прекомерно да се сближава с континентална Европа. Все пак връзката на Америка с Англия остава силна. Друг недостатък на войната в Ирак е, че дрматично разби баланса на силите в този регион. Свалянето на Саддам Хюсеин и неговия режим остави геополитически, икономически и религиозно по-силен основния си враг Иран. Изострянето на конфликта между тези две страни бе балансирало силите в този регион сравнително добре и освен дребно хулиганство,като бомби в коли и периодични самоубийствени актове,положението там бе сравнително спокойно. Така Иран се превръща в един от най-големите победители във войната в Ирак.
Какво трябва и какво могат да направят САЩ по отношение на Иран? За да дадем задълбочен отговор на този въпрос, е необходимо да изясним какъв вид заплаха представлява Иран за американските интереси в региона. Най-големият страх на САЩ е, че те в много скоро време ще се сдобият с атомни бомби. Нравственият облик на Джордж Буш е такъв, че той не би могъл да преглътне възможността да влезе в историята като човека, позволил на Иран да се сдобие с ядрено оръжие. Ако през първите си мандати президентите могат да бъдат мотивирани от някакви полулистически мотиви, то избраният повторно до доста голяма степен мисли и за мястото си в историята. За зло или добро в момента ядрената програма на Иран трудно би могла да бъде спряна,тъй като е в доста напреднал стадий и желанието на иранския президент,като абсолютен диктатор,е главния източник на случващото се там. Временното спиране на иранската програма е поради технологическите трудности, които те срещат, а не благодарение на санкциите на ООН. Истината е, че освен по дипломатически пътища, които и Иран,и САЩ твърдоглаво отказват, атомната програма на Иран не може да бъде спряна, в най-добрия случай значително забавена. С добиването на Иран на атомни оръжия балансът на силите в Изтока ще претърпи разтърсване. Традиционните партньори на САЩ като Абу Даби, Саудитска Арабия, Кувейт, Обединените Арабски Емирства и т.н. няма да бъдат никак доволни от случващото се. Докато се има предвид, че саудитският петрол прави 6% от американската икономика, става ясно, че САЩ по някакъв начин трябва да откликнат на притесненията на този важен за тях икономически партньор. Друг много притеснен от експанзивната политика на Иран е Израел. Тясната връзка между САЩ и Израел се дължи на това, че изповядващи юдаизма индивиди заемат много високи постове в американската реалност. В резултат на всичко това интересите на Израел до голяма степен определят интересите на Америка. Не е случайно, че Израел всяка година получава безвъзмездни помощи на стойност десетки милярди долари. С годините икономическите, геополитическите, религиозните, идеологическите като цяло сфери на човешкото битие тъй много са се преплели и всичко е тъй навързано и взаимно обвързано, че едно разместване на съотношението на силите има неизмерими последствия във всяко едно отношние. Един от основните двигатели в човешката история е борбата между средните и големите. Тези, които са най-отгоре на хранителната верига разбираемо и естествено желаят да запзят позицията си там. Тези, които са под тях също така разбираемо и естествено искат да я оглавят. Затова всичко от политическа гледна точка, което някога се е случвало, може да бъде разгледано като борба между основните два социални слоя. А раята винаги си е рая. От време на време, когато средните се сменят с големите, може да излгежда, че настъпва някаква промяна за тези най-отдолу, но тя е само привидна. Така че в днешно време е разбираемо защо седящите отгоре се стремят да запазят статуквото на всякаква цена. Демагогските похвати и постулати за братство, равенство, любов, демокрация, свобода и сигурност са просто средство за направление и наставление на масите.
Америка трябва да потиснат желанието си да възпрепятстват Иран посредством военни действия,първо тъй като те няма да ги доведат до никъде и второ, тъй като няма да намерят подкрепа и разбиране от най-близките си колационни партньори. Напоследък администрацията на Джордж Буш флиртува с мисълта за превантивни въздушни удари. Това би било дивна глупост, тъй като в най-добрия случай би позабавило и разстроило малко атомните инженери, но за сметка на товиа би имало унищожителни ефекти върху останалото уважение към господстващия хегемон. Каквато и да било военна офанзива срещу Иран би консолидирало иранския народ околко президента и би окнчателно затвърдило позициите му като диктатор. Също така съпричастността и солидарността на другите ислямистки народи би придобила трудно предвидими измерения и ислямисткия радикализъм ще добие нова сила и легитимиация срещу опресорите. Сухоземна офанзива е абсолютно немислима, тъй като Иран разполага с 1 милион и 200 хиляди армия, високо-технологично руско оръжие, преимуществото да са си у дома и сериозни интернационални партньори в лицето на Китай и Русия ( именно тяхното право на вето в Съвета за сигурност на ООН не позволява прокарването на по-сериозни санкции). От казаното до тук ства ясно, че САЩ не могат да решат проблемите си по предпочитания от тях начин (за справка – Ирак). А това значи, че за решаването на проблемите с Иран трябват нови нестандартни методи, които малко по-рано индикирахме в Америка няма от къде да дойдат. Единственият начин, по който кнфилкта с Иран може да бъде решен, е посредством дипломатични методи Европа, Русия, Китай и Америка с доброта да удушат Иран.
Какви точно интереси имат САЩ в Изтока? Америка,както вече споменахме,иска в ролята си на световен хегемон да запази сегашната си позиция. Затова и за нея е толкова важно балансът на силите в световен мащаб да си остане същият. И тъй като нови мощни икономически и военни играчи, като Китай и Русия, излизат на сцената и се противопоставят на американското господство, то действията на САЩ във външнополитическо отношение трябва да бъдат разглеждани като най-малкото стремеж за уравновесяване на дисбаланса, който новите играчи предизвикват – за пример ще посочим, че освен за собствено ползване Америка тъй жертвоготовно се бори за контрол над световния петрол, тъй като по този начин тя е в състояние да забавя растежа и да подчини на волята си такива държави като Китай, Индия и Япония, за да назовем само най-значимите. Ако искаме да обобщим целите, които американците преследват със своята външна политика: икономическо облагодентстване посредством контрола на петролните резерви на Ирак, наркотиците от Афганистан, посредством създаването на затворени цикли мини-икономики и социална заетост; политически контрол посредством разделяне и владеене, поставяне на верни режими и т.н. Поради гореизброените причини наред с редица други САЩ дори и по отношение на сво имидж не може да остави такива действия,като ирановите и севернокорейските, безнаказани. САЩ като господстващ хегемон отговаря за стабилността и баланса в региона и разклащането на техните позиции там би имало непредвидими последствия. А имиджът на САЩ вече 5та година бива подронван. Именно това, например,кара традиционни съюзници на САЩ,като Япония например, да се въоръжават и да губят вяра в американските си партньори, което доста променя политическата реалност. Само миналата година Япония инвестираха 34 милиарда евро в своята 240 хилядна армия. Сума, надмината само от Китай и Америка. Това само по себе си е доста красноречиво. Противно на т.9 от конституцията си, която забранява на Япония притежанието на собствена армия, Япония има една от най-добре оборудваните и обучените армии в света. Този пример може да изглежда отдалечен от ескалиращата ситуация с Иран, но той е необходим за илюстриране на това колко сложно и навързано е всичко в световната политика днес. Когато световният хегемон претърпи макар и минимално разклащане, то резонансът е осезаем, дори и в най-последната дупка в най-малката африканска държавица. Всичко, което се случва със САЩ,засяга всеки един от нас. Наред с всички полезни неща, които котролът на петрола носи на американците, е фактът, че той забавя опнентите на САЩ. Например, Китай не може да се развива на пълни обороти, защото икономиката им бива възпрепядствана от недостатъчното количество петрол и високите цени, на които САЩ ги принуждава да го купуват. Контролът на петрола се превръща, освен в политическо оръжие и в решаващ фактор за икономическо развитие. Стабилността в Близкия Изток е решаваща за позициите в световен мащаб на Америка. При днешните обстоятелства изглежда малко вероятно САЩ да предотвратят иранската бомба, затова светът и най-вече Америка трябва да се научи да живее с държави, които принципно не би трябвало да имат ядерно оръжие. Както вече споменахме, САЩ до скоро отказваха, какъвто и да било вид преговори с участието на Иран и Сирия, но явно стагнацията на политическата мисъл в САЩ не е напълна, тъй като наскоро администрацията на Буш за първи път се съгласи на преговори с участието на Иран и Сирия. Какъв точно ще бъде резултатът е трудно да се предвиди, но грубите шрихи могат да бъдат дадени. Ядрената надпревара отново е започнала, но за разлика от предишната такава (между Съветския Съюз и Америка) сега, тъй като живеем в еднополюсен свят ситуацията е малко по-различна. Ако преди надпреварата между двамата оснвони играчи и ядерните чадъри, които те бяха изградили, гарантираха замразяването на възможността за всякакви ядерни действия, тъй като и двете страни бяха достатъчно разумни и отговорни, то днес с управниците на Северна Корея и Иран светът далеч не е така сигурно място. Както може би не е трудно да се отгатне, именно това най-много безпокои САЩ по отношение на тези два режима.

Термините, които те използват, за да разционализират агресивната си политика, са сами по себе си празни понятия, но за четящия между редовете те са изпълнени със значение.

Русия отново заема отговарящата на нейните размери, природни ресурси и традиции позиция на световната сцена. Близо 17 години след падането на Съветския Съюз Русия е превъзмогнала кризата, в която бе изпаднала и отново е фактор в световната политика с непрестанно растяща в геометрична прогресия значимост. Какво се случи през последните 17 години? След доста неуспешните опити на Борис Елцин за реформа и стабилизиране на страната на политическата арена излезе Путин и неоговото обкръжение и за по-малко от 10 години те постигнаха забележителни успехи. Първото и най-важното, което те направиха, беше да унищожат и изгонят най-големите вредители на руското величие в лицето на поставени лица, като Михаил Ходорковски, Роман Абрамович, Борис Березовски, Олег Дерибаска и останалите олигарси, които в момента се чудят къде да се скрият. Това, което последва беше необходимата национализация на най-доходоносните предприятия. Тук трябва да бъде отбелязано, че пазарната икономика и демокрацията не са задължително най-сполучливите методи на управление във всяка една държава. „ Пристрастната демокрация” на Путин и симбиозата между пазарна икономика и социалистически идеи се оказват много по-полезни за Русия от пълната свобода не действия по елциново време. За по-малко от 10 години Русия изплати немалкия си дълг към МВФ, частично реши проблемите си с Чечня, наслаждава се на стабилен икономически растеж, възраждане на живота, било то в културно, интелектуално или политическо начало. Русия си подсигури почти абсолютния монопол по отношение на вноса на газ в Европа и тенденцията е посредством това ново-старо оръжие да разрастват политическата си мощ. С няколко ловки маневри и временно спиране на газта Русия може да смени всяко едно антируско правителство в повечето бивши съветски републики. До каква степен тези републики нямат право на глас бе излюстрирано през 2006 година, когато Мюлер обяви пазарни цени на газта дори и на бившите съветски сателити. А Западна Европа прекомерно зависима от руска газ, не може да стори нищо друго, освен демагогски да притеснява за стабилността на Русия като снабдител на газ. Но тази ефтина демагогия не би трябвало да заблуди средноинтелигентния гражданин на Европа, тъй като Русия от десетилетия снабдява Европа с газ и винаги е била надежден партньор. В държва, която обхваща 11 времеви зони и е толкова разнообразна по отношение на етнос, религиозни схващания и т.н. трудно би функционирал демократичния процес, по който Европа тъй силно копнее. На тази държава и е необходимо правителство с твърда ръка и силна централизация, иначе поради естеството си тя става неуправляема. Колко добре за нея е централизацията става ясно, като погледнем стратегията на Русия за близкото бъдеще. Експанзивната стратегия на Газпром, която е разработена от правителството на Русия е в пълен унисон с икономическите и политическите интереси на тази страна. С прокарването на газопровода под Каспийско море доходите от газта ще се увеличат, като така Русия ще даде и адекватен отговор на притеснението относно надеждността и непрестанно растящата нужда на Европа от газ. Може би най-еднозначното доказателство до каква степен стратегията на Газпром е правилна е фактът, че през последната година, макар и солидно увеличили износа си на газ годишният баланс на Газпром сочи, че те са се сдобили с повече газ, отколкото за продали. В дългосрочен план Русия предвижда и газифицирането на такива страни като Турция, които крият огромен потенциал. А Газпром е може би най-известното, но в никой случай единственото, руско предприятие с такива грамадни размери политически и икономически сили. Съществуват още Сибирнефт, Лукойл и други. Във вътрешно-политическо отношение Русия се наслаждава на абосолютен подем. Вярно, че демократичният процес може би, не е на най-високо ниво, но за сега всичко, което се случва е в полза на руския народ. Вярно, че липсва опозиция , че 90% от медиите са държавни и че поради това критика на сегашното правителство е събитие, но ако трябва да бъдем откровени, това е така, дори и в най-демократичното обшество – американското. Там опозицията е само привидна, като разликите между демократи и републиканци е само по отношение на играждащите ги персони. Да, медиите са частна собственост. Дефиницията на пазарна икономика спокойно мобже да бъде взета от америкаснката реланост, но в крайна сметка именно големите индустриалци, било те петролни или медийни магнати, финансират предизборните кампании и на едните, и на другите. Така че, всички тези бойни викове, които истерично крещят за демокрация, сигурност, стабилност, въобще за западните идеали за политически методи за възпрепятстване на путиновото, в конкретния случай, но и за което и да било друго неамерикански ориентирано правителство. Защото, както вече споменахме, древното римско правило ‘разделяй и владей’ е много добре усвоено от управляващата американска класа. Ако във вътрешно-политическо отношение, Русия е в период на разцвет и безпроблемност, то във външно-политическо те срещат доста опозиция, която през идните години ще продължи да се задълбочава. Нека първо разгледаме отношенията на Русия и Америка. Исторически двете държави, освен в много краткия период около Втората световна война, макар дори тогава да са имали своите разичия, са били изпълнени с враждебност една към друга. Америка вижда в Русия може би най-големия си противник по отношение на хегемонската си позиция, а Русия вижда в САЩ може би най-големия противник за възстановяване на своето място в свтовната политика. И все пка в последните години изглежда, че двете страни се разбират доста добре. Това идва отново от иракската война, тъй като и Русия профитира от нея. Две години преди началото на иракската война цената на барел петрол бе 38 долара. 8 години по-късно тя е 70 с тенденция да се покачва. Русия като един от най-големите износители на петрол, естествено печели доста от така създалата се ситуация. Затова до преди много скоро не бяхме чували никаква критика по отнопение на войната в Ирак от страна на Русия. Едва наскоро на ежегодната Мюнхенска конференция Путин саркастично вметна, че в Ирак ежедневно умират много повече журналисти, отколкото в Русия за цялото негово упрвление. В замяна за ненамесването на Русия във външната политика на САЩ по отношение на Ирак и Афганистан Америка си мълчи по отношение на случващото се в Чечня и някои от бившите съветски републики. Евентуални затруднения по отношение на Руско-Американските отношения биха могли да възникнат околко ситуацията с Иран, тъй като за разлика от САЩ Русия е доста по-благоразположена към иранското правителство. Една от причините те да използват своето право на вето в Съвета за сигурност за евентуални санкции срещу Иран е факта , че именно те трябва да изградят една от ядрените централи на Иран и това, че имат доста голям износ за тази държава. По-сериозни санкции и евентуално ембарго биха имали неприятни последствия за руската икономика. Като претендент за велика световна сила Русия представлява заплаха за Америка, така че, макар и открито да няма отявлени конфликит, е трудно представимо Америка да седи безучастно и да гледа разцъфването на руската сила. Традиционно, поради Студената война, опонентите на Америка винаги са се обръщали към Русия, а това е първият извор на потенциални конфликти между двете страни. Ситуацията, обаче не е съвсем сходна със Студената война, тъй като Русия не е единственият претендент. Дъвсем на скоро Путин се завърна от турне в държавите от Близкия Изток и политическите анализатори заговориха за планове за изграждане на организация подобна на ОПЕК, само че за газ. Това едва ли ще се понрави на американците и те всячески ще се опитат да предотвратят създаването на такова нещо. От визитата на Путин из близкоизточните държави стана ясно, че той е също толкова приет сред традиционните партньори на САЩ като Саудитска Арабия, Катар, Кувейт и Обединените Арабски Емирства, колкото е и сред своите традиционни партньори. Въобще като цяло тенденцията е Русия да търси сътрудничество и влияние навсякъде по света и така става въпрос на време да се конфронтират със САЩ. Това, че Америка ще се опитва да противодейства на руската експанзия е най-очевидно в Западната преса. Едва седмица минава без някой от значимите източници на информация от Западния свят да не се опита да компорментира путиновия режим и да заклейми тази Русия, като ненадежден партньор и потъпкваща демократичните принципи страна. Допълнителни проблеми в отношенията между Русия и САЩ биха могли да се създадат около NPT (Non-Proliferation Treaty). Този договор, подписан през 1970 година би трябвало да служи за обезоръжаване и подсигуряване на използването на атомната енергия за мирни цели. За съжаление от момента, в който договорът е подписан атомните оръжия по света само са се увеличавали. Що се отнася до отношенията на Русия с Европа, те за в бъдеще ще се усложнят, тъй като американците правят всичко възможно близките до Путин европейски правителства да не бъдат преизбирани. Наред с всичко друго именно близостта между Путин и Шрьодер коства канцлерския пост на втория. Ангела Меркел е далеч от мисълта да скъса отношенията между дветв страни, изградени от предшественика и, но все пак тя не е така привързана към Путин, както беше Шрьодер, а Германия е най-важният руски партньор в Европа. Антиамериканското правителство на Жак Ширак съвсем скоро ще бъде заменено от едно про-американско, което допълнително ще усложни отношенията на Русия с Европа. С приемането на бивши съветски републики в НАТО Русия е също така притеснена, за пръв път от доста години насам, от Европа по отношение на сигурността си. Макар че, към днешна дата не се чувства особено застрашена, тъй като 25те милиарда долара, които тя дава за въоражаване, са едва 4% от сумата, която САЩ инвестира в армията си. Освен това, още от Съветско време Русия има околко 16 000 атомни бомби в сравнение с тези на Америка, които са 10 300. Евентуални изостряния на отношенията между Русия и ЕС биха могли да дойдат от агресивната газова политика на Русия. Като цяло, с израстването на руското влияние в световен мащаб естествено и враговете и ще се увеличат. Интересно е как ще се развият Руско-Китайските отношения, с което преминаваме към тази нова суперсила.

Още Наполеон в края на 18 век предупреждава Запада да внимава да не събуди спящия дракон, защото, когато веднъж той се е събудил из основи ще разтърси света. С икономически растеж повече от 10% годишно вече повече от 10 години най-многолюдната страна на света се утвърждава като нова икономическа, а в последно време и като военна суперсила. Анализаторите, които твърдяха, че китайското чудо няма да се случи и че китайската икономика ще прегрее, сбъркаха напълно. То се случва и е реално и целият свят трябва да се съобразява с това. Китайската икономика се удвоява за по-малко от 10 години. Може би не звучи впечатляващо, като се има предвид, че Азербейджан удвоява икономиката си на всеки 4 години. Но като се вземат предвид мащабите на всичко в Китай, ситуацията е почти плашеща. За да станат ясни размерите на случващото се в Китай, ще посочим, че на годишната конференция на комунистическата партия генералният секретар увери, че през идните години ще бъдат създадени нови работни места за 800 милиона човека. Когато гледаме случващото се в тази въпреки всичко непонятна държава за Запада, управлявана от наричащата себе си Комунистическа партия, не можем да не си зададем въпроса ‘Функционира ли комунизмът все пак?’. Не се знае. Комунизмът, който днес се състои в Китай няма нищо общо с този на съветска Русия. Също, както последният имаше малко общо с идеите на Маркс и Енгелс. Както един високопоставен в Комунистическата пария политик преди време каза, как точно се назовава политикът е без значение, ‘Това, което партията е днес, е доста различно от представите на Мао.’. Истината е, че Комунистическата партия въобще не е комунистическа. Тя по-скоро се е превърнала в едно частно предприятие, управлявано от държавата. Ако един китаец иска да постигне нещо, в каквото и да било отношение, той няма избор, той трябва да бъде член на партията, което обяснява и 80-те милиона члена на партията. Много от печелившите корпорации в Китай са държавна собственост, но немалко количество от тях са международни акционерни дружества. Това, което на практика се случва е, че Комунистическата партия отпуска точно толкова пазарна икономика, колкото смята, че е в инетересите на Китай. Името Комунистическа партия е останало, тъй като се ползва с уважение и доверие от китайския народ. Да се развалят вече изградени структури би било глупаво и именно поради тази причина китайците не го правят. Комунистическата партия, обаче, среща редица затруднения на местно ниво. Твърде много региони в Китай, предимно селско-стопанските провинции, живеят в излкючителна бедност. Принципно обре функциониращата структура на китайската Комунистическа партия и тяхната още по-добре функционираща икономика доста често не достига до тези региони. Това, което на практика се случва е, че доста голяма част от китайското население по никакъв начин не се докосва до политическите процеси и Комунистическата партия от едната страна и провинциалното население от другата страна по никакъв начин не си взаимодействат и никакъв вид диалог не протича между тях. Това е един потенциален извор на проблеми. Тук сякаш идеята на Джордж Оруел, че масите не могат да осъзнаят своята сила преди да револтират и не могат да револтират преди да осъзнаят собствената си сила, изглежда е налице. Въпреки това, потенциалната опасност е фактор, който противниците на Китай могат един ден да изпозлват.

Човешката природа е такава, че обича да се дели, разделя и като така вярва, че се самоопределя, отстоява себе си и се дефинира като характер, възгледи и човек като цяло. Ние се делим на континенти, раси, страни, градове, квартали, улици, политически партии, клубни предпочитания и какво ли още не. Най-важните разделения са или би трябвало да бъдат, а същевременно и тези, които най-сероятно ще доминират световната политика, са ‘Западния свят’ и неговите опоненти от една страна и социалното разделение от друга страна, като то е подкатегория и подразделение на първото. Както Самюел П. Хънтигтън през изглеждащата вече далечна 1993 година предсказа, сблъсъците, които ще определят реалността на 21 век, в частност поитиката, икономиката, културния обмен и т.н., ще е на цивилизационно равнище. Могат да се обособят няколко основни лагера. На единия фронт имаме Запада, което включва Европа и Америка. Това е първото и най-важно ядро, тъй като за зло или за добро то е доминиращото и определящото случващото се в света. Най-радикалната противооположност на Запада се очаква да бъде ислямския свят и неговите фундаменталистски и сепаратистски подразделения. Тук трябва да бъде отбелязано, че макар и по между си двата лагера много да се различават и да са вражденбо настроени един към друг, не означава, че определени елементи, изграждащи ги не си помагат или сътрудничат. Третият основен играч в сблъсъка на цивилизациите са азиатските държави и в частност монголоидната раса. Ако при сблъсъка между исляма и Запада нещата са въпрос на живот и смърт, то в сблъсъка между азиатците и Запада методите на конфронтиране са много по-изтънчени и йезуитски. Много слабо вероятно е да се стигне до военен конфликт между Китай и Америка, примерно. Начинът, по който азиатците се опитват да побеждават Запада е посредством интелектуални постижения, технологичен напредък, икономически растеж. И четвъртият основен играч е Русия, която залита ту в едната, ту в другата посока. Това разделение на 4 е доста условно. Като цяло световната политика е толкова заплетена, че, каквато и да било категоризация е много трудна. Тъй като ние принадлежим към Запада, ние трябва да се борим за неговото оцеляване и в прекия и преносния смисъл на това понятие. Това, което се случва по света е много тревожно. Една голяма част от нас, в лицето на Америка, витеае толкова нависоко с облаците, че понякога Европа и Америка изглеждат като върли противници. Това е доста неприятно, тъй като те са съставните единици на едно цяло. Азия ни поглъща демографски. До 2020 година повече от половината от световното население ще бъде сформирано от китайци и индиийци. 90% от страните в Европа има отрицателен прираст. Америка едвам достига до 1% положителен. С численото доминиране на не-Запада постепенно ще се стигне до доминиране във всяка една сфера от живота. Ако някой европеец или американец се опита да ми обясни, че ще е безостатъчно щастлив да живее в един свят, в който всеки 2 човек е от монголоидната раса и всеки 4 е изповядващ исляма, просто няма да му повярвам. Европейската етническа толерантност в голямата си част се състои в това, че все още гледаме твърде презрително на останалия свят и не съзнаваме какви оспасности ни грозят. В един момент, в който демографски, икономически и политически нашите противници ще ни доминират, ние ще бъдем постепенно заличени. Трима от четирите основни играча в сблъсъка на цивилизациите смятат, че могат да доминират сами по себе си. И Америка, и Русия, и Китай биха могли да възприемат себе си като еднолични хегемони. На ислямистскят свят, който най-радиклано се противопоставя на Запада, му липсва обединението, за да може ефективно да бъде доминираща сила. Винаги в нашето писание тук разглеждаме нещата на няколко нива. Първото е как са нещата днес. След това идва какъв би бил идеалният вариант. И най-накрая какво е максималното постижимо. Реалността е, че Западът е предизвикан да остоява себе си и своите принципи и ако искаме и бъдните поколения да се наслаждават на това, което ние имаме днес, то има много работа за вършене. Идеалния вариант е Западът да бъде единен в действията си,т.е. Америка и Европа да си помагат повече, отколкото да си пречат. Посредством икономическо надвластие, военно и политическо доминиране всички проблеми, като преселение на народите, завладяване на новите пазари от не-Западни фирми и т.н. да бъдат решени. В идеалния вариант всички средства, които биха допринесли за постигането на тази възвишена цел биха били опрвадани. Но тъй като светът след Втората световна война е твърде лицемерен и никой не може открито да заяви какво точно трябва да се направи и с каква цел, е невъзможно да изхвърлим турците от Германия макар и това да би решило голяма част от проблемите нанемската икономика. Иначе казано, трябва да живеем с реалността такава, каквато е и зад кулисите да си направляваме интересите без да се дразно общественото мнение. Именно това прави САШ, когато се опитва да изнесе демократичния принцип в Близкия Изток. Откровеното задоволяване на петролната жажда бива кръстено освобождаване от диктаторски режими, налагане на демокрация и други все ‘благородни’ дейности. Каквото и да се прави днес, то трябва да бъде много умело завоалирано.