|
Рейтинг: 3.00
(378)
|
 Публикации 01-08/ 2008г. /
Държавата която избираме |
Държавата която избираме
31.03.08 14:56 | |||
|
Има една теория за паралелните вселени и за нестаналите светове. Тя е толкова сложна, че и авторите едва ли я разбират, но идеята е следната. Във всеки момент, във всеки нищожен квант от време (това е една секунда, разделена на число, записано с единица и 43 нули), всеки от нас избира една от безбройно многото възможни вселени. И заживява в нея. Останалите вселени също ги има някъде и в тях остават други наши копия, но вече не сме ние. А ние, ние продължаваме - във всеки миг, във всеки квант от време, избираме съдбата си и заживяваме с нея. Или, казано другояче, светът е точно такъв, какъвто го правим с действията и бездействията си. Винаги така е било, така и ще бъде. Потопени в единствения свят, който познаваме ние просто не забелязваме как той се променя с всяко, дори минимално наше усилие. Ако минем по тази улица, а не по другата, ще срещнем партньора на живота си и с него ще родим децата си. Или пък няма да го срещнем и други деца ще се родят. Ако тръгнем на път секунда по-рано, ще избегнем тежка катастрофа. Или, обратното, ще попаднем в месомелачка от разкъсващи тялото ни ламарини. Всичко това е толкова просто и толкова лесно се забравя - светът зависи от нашите решения и действия, от големите, но и от най-дребните. И не само своята съдба решаваме всеки миг, но и съдбата на вселената. А какво става в паралелната вселена, която би възникнала от невзетите решения и ненаправените неща, не ни е съдено да знаем. Държавата, каквато си я направихме през последните 18 години (и 45 преди това, и 1300 още по-преди), не ни харесва. Държавата, която си мислим, че заслужаваме, я няма. И даже държава няма. И още по-страшно, има антидържава, нещо нечовешко, глупаво и нагло, което сякаш самият дявол ни е пратил. Това са само част от нещата, които всеки българин днес чувства, и после, омерзен и отвратен, отива да си пие ракията и псува бога, властта и себе си. Държавата, каквато си я мислихме (не смея да кажа "мечтаехме") преди 18 години, не стана. Защото не веднъж, а много пъти избирахме най-калпавата от възможните вселени. Сами я избирахме, Господи, сами съсипахме земята си, сами опустошихме душите си. Че и още го правим, макар нищо вече да не остана. Откъде толкова глупост у този наш народ, откъде тази калпавост, толкова ли прав беше дядо Славейков за народа и мършата преди 133 години? Естествено и държавата, която искахме само преди 15 месеца, на сакралния 1 януари 2007 г., когато ни взеха в Евросъюза, също не стана. Макар тогава да изглеждаше, че най-сетне сме избрали правилния уж свят, европейския бял свят. Но не би, както се оказа. Защото този свят, европейският, откупен бил от оперативно интересни лица някакви. Оказа се следователно, че в грях е заченато европейското членство на България, в нощна доба и в басейн някакъв. И кои, моля ви се, са бащите на това порочно зачатие? Министър нетрезвен български, офицери от службите, мутри някакви. Как е възможно, Господи? И запази все пак каквото там е останало от страната ни, макар че не заслужаваме! И понеже за мутрите реч стана някак естествено, учени хора наскоро пресметнаха, че средната мутра българска средно 400 думи използвала. Едва ли не евала трябва да кажем. Тук обаче сравнение трябва, щото може пък тези думи съвсем да стигат за разговор и за общуване всякакво. Може, обаче и други данни от науката знаем. Приматите - шимпанзета, горили, орангутани и други, като попаднат на хора и на училище малко походят, до 600 думи научават, цели изречения връзват и със сложни логически задачи се справят. Също евала значи, че и с 50% повече евала, щото 600 с толкова е по-голямо от 400. Разбира се, езикът на мутри и мутреси би имал само морфологично и лингвистично значение, ако да не беше фактът, че заедно с тях избираме общата си вселена. А когато вселената ти я избира такова същество, то и самата тя се оказва някаква такава, съответстваща на съществото. Мутренска, с една дума. Човек всеки миг избира света си, но някои мигове са особено важни. Такъв беше далечният миг преди 18 години, когато можехме да изберем да се разправим с чудовището Държавна сигурност или то да се разправи с нас. Случи се за нещастие второто. И не просто се случи, а сами си го случихме. И не трябваше даже физически да се унищожава злото, макар че знае ли човек, а една проста лустрация стигаше. Но не би, ненапразно комунистите през 1944 г. избиха елита на България. И ненапразно България се водеше най-стабилната соцдържава, най-сателитната на покойния СССР, че даже и съветски войски след 1947 г. в нея почти нямаше. Дето се вика, сами се пазехме. И границата с гнилия Запад добре я пазехме. Много тайни знае тази граница и много гробове на неуспешни гедерейци, побегнали от комунистическия рай през Турция и Гърция, крие тя. И за това някой ден ще се отговаря, ще отговаряме ние, разбира се, а убийците ще си пият вината с мезетата. Макар че за някои от тях имаше Господ, видя се. Щото да убиваш невинни е грях, но двоен грях е да се гавриш после с паметта им. И за друго ще отговаряме, дето по българските закони му изтича 30-годишната давност на 7 септември тази година. Защото на тази дата преди 30 години разузнавачите на Първо главно, служейки вярно на родината си (те така викат и нас ни карат да вярваме), убиха най-големия жив тогава български писател. Или ако не най-големия - за това винаги може да се спори, то безспорно най-смелия. И най-полезния за народа си, защото по това се познават големите писатели. В Англия за убийство давност няма, а английските ченгета имат между другите принципи и един много важен. Наскоро по друг повод ни го припомниха този принцип "Ние никога не забравяме. И нищо не прощаваме". Прост принцип, разтърсващ, и гордо ти става, ако си англичанин. Или, което е същото, жално ти става, ако си българин, и твоите ченгета са... Е, каквито ги виждаме днес, това са. Каквито впрочем са от цели 64 години. Жално ти става, защото нещо важно не направихме, не поискахме този свят да бъде малко по-справедлив. Червени, сини и жълти правителства в трогателно единство не поискаха да кажат как Държавна сигурност уби Георги Марков и да се покаят, макар и за чужд грях. Със същото трогателно единство те и сега не казват къде са гробовете на стотиците германски момчета и момичета, които си бяха помислили, че стената в България е по-лесна за прескачане от тази в ГДР. Погрешно, както се вижда, си бяха помислили. А младите не знаят какво е това ГДР. Прекрасно, но и тъжно е, че не знаят. Уикипедията засега знае, но може и там някому да хрумне да пренапише историята, защото лъжата, наречена политическа коректност, все повече ни залива. Днес стоим и се дивим защо държавата ни не стана каквато трябваше и откъде ни дойде на главите тази отвратителна ченгеджийница. Ами оттам ни дойде, от безбройните мигове, когато с тъпашка упоритост все по-лошата вселена си избирахме. И така изглежда и ще продължим. Иначе хората заслужават добри вести. И заслужават щастлив край на филмите и на посланията. Но преди всичко хората заслужават истината. Истината за неслучилия се свят и за все така неслучващия се, за страха от свободата и за правото на избор - неупотребеното. И истината тук и сега се описва от знаменитата руска поговорка "Ако тръгнеш надясно, ще те заколят, ако тръгнеш наляво, ще те обесят, а ако продължиш направо - е, тогава ще стане страшно". Такива са кръстопътищата на живота и възможните избори според руската поговорка. И ние ли дотам се докарахме? Може би, а може би не. Защото всеки миг, всеки нищожен квант от време, с всяко свое действие и бездействие, избираме света, в който ще живеем. Ние и децата ни. | ||
