Блогът на Георги Тепавичаров

Дойдат ли празници, у нас става страшно. Готови сме за гуляй и ориенталски ритми като за последно. Бясно подкарваме към провинцията, настроили радиото на нашата си честота, мислейки се за безсмъртни. Обилно преяждаме и порядъчно препиваме, отдавна забравили същината на празника. Изпразваме моловете и супермаркетите, все едно се готвим за военно положение.
Гърлите са готови цяла нощ да мятат гюбеци, а мъжката част обръща ракия след ракия, плакнейки очи в кръшните снаги. На сутринта всички ги болят главите и изобщо не си спомнят какво всъщност са празнували. Затова и често пъти тези дни се превръщат в трагедии. След бурните нощни купони следват катастрофи, побоища, нелепи убийства или в най-добрия случай по-невъздържаните отнасят някоя 24-ка в районното.
А празници никак не ни липсват - над 20 официални и национални, част от които отработваме (отседяваме). Като сложим и още месец отпуска плюс болничните, за които плащаме по 5 лева на ден за доктора, излиза, че време за веселие бол.
Сега наред е Великден. От КАТ са готови да излязат по улиците и магистралите с целия си наличен състав, за да контролират трафика. Ние сме готови да им отвърнем с цялата си простотия и да избиваме комплексите си на пътя. Не могат да ни спрат нито картонени патрулки, които вече разположиха по най-опасните участъци, нито строгите катаджии, които като видят двадесетолевка, стават смирени като агънца.
Празникът е единственият начин българинът да забрави за всичките си неволи, с които ежедневно трябва да се сблъсква. Тогава ипотеката на апартамента в краен квартал, сметките за парното и тока остават на заден план. Индивидът се мята в 12-годишния си автомобил, за който е събирал последната петилетка, и изпада в празничната си еуфория. И съвсем логично в следващия момент му се налага да сменя песните и танците със сълзи, забравил уроците на историята.
По-песимистичните ще кажат, че сме орисан народ и затова на всеки празник получаваме кърваво изкупление за греховете. Опонентите им ще са на мнение, че това е цената, която трябва да бъде заплатена за простотията и балканския ни манталитет.
А нали все пак става дума за един от най-светлите християнски празници - Възкресението! Това са дните, в които хората си почиват от еднообразното ежедневие, прибират се при любимите хора, отпускат душите си, имат време да си поговорят, да си обърнат внимание един на друг. Всъщност истинският празник е в човешкото общуване, което излиза от рамките на яденето и пиенето без мярка на обща маса.
И ако този път картината с труповете на пътя, километричните задръствания и каруцарските псувни се повтори, означава, че сме изгубили още нещо в годините на прехода - способността да общуваме помежду си и да празнуваме.