Блогът на Георги Тепавичаров

 
Блогът на Георги Тепавичаров

 
Рейтинг: 3.00
(378)
НАЧАЛО
Биография
Публикации 2009
Публикации 09-12/ 2008г.
Публикации 01-08/ 2008г.
Публикации 2007г.
Публикации 2006г.
ЕС и как работи той!
Що е то - партия?
Фото Галерия
Връзки и Блогове
Интересно
СПОТ
Видео
За контакти



Публикации 2009 / Вотът като търг с тайно наддаване

Вотът като търг с тайно наддаване
30.06.09 13:41

Автор:Доц., д-р Антоний Гълъбов, социолог
Смехотворното „наказание за политиците” с отказ от гласуване означава, че други избират вместо теб

Зад фразата „Купуването и продаването на гласове е престъпление" стои нещо много по-сериозно от банално предупреждение. Тя провокира превърнали се на свой ред в клишета опровержения. От типа на това, че както повечето престъпления и това ще остане безнаказано. Или призивите за „Крумови закони", с които отдавна привикнахме да отбягваме собствената си отговорност спрямо онова, което ни се случва. Но най-вече - това предупреждение насърчава познатото до болка гримасничене по адрес на правото и нормата в публичния ни живот. Защото зад декларациите в подкрепа на реда продължава да се крие дълбоко споделеното нежелание той да бъде установен и поддържан чрез всеобщо равенство пред закона.

Ако има зона на национално съгласие, очертана в българските обществени нагласи, то тя е свързана с усещането за несправедливост. Огромното мнозинство от българските граждани e убедено, че не сме равни пред закона, а това поставя под въпрос самото съществуване на модерната държава. Представата, че законите се правят, за да удовлетворят нечии интереси, поставя под съмнение всеки опит за отстояване на общи правила и норми. Тази нагласа създава измамното чувство за протест в отказа да бъдат спазвани законите. Същото в известна степен се отнася и до гласуването като форма на участие в политическия процес.

„Не стига, че им живея, ами и ще им гласувам"

Повтаряна в различни вариации, тази крилата фраза всъщност прикрива страха от заемане на позиция. Зад смехотворното „наказание за политиците", съдържащо се в отказа от гласуване, винаги се е крил страх от това, че не можеш да избереш, а той на свой ред означава, че не можеш да различаваш случващото се около теб. Затова изглежда толкова удобно да оставиш другите да определят какво ще се случи, защото и без това няма смисъл в самия избор. Поне така смятат повече от 70 % от българските граждани според едно изследване на Института „Отворено общество". А след като гласът ти няма смисъл, то би могъл поне да придобие стойност, ако го изтъргуваш успешно на черния политически пазар.
Когато се говори за корупция, все повече хора са склонни да приемат, че тя не се различава от обикновената търговска сделка. Някой предлага гласа си, а друг иска да го купи. Изглежда достатъчно само купувачът и продавачът да се срещнат, за да може вотът да получи своя конкретна цена. Тази тъмносива политикономия изглежда привлекателно и почти модерно обяснение на политическата корупция в изборния процес, както и за политиката като цяло. Изглежда лесно и дори интересно

като обяснение  на политическите процеси да се  използват пазарни метафори

Проблемът е в това, че най-често подобно обяснение просто не е вярно. Дори и от гледна точка на пазара.

Според резултатите от изследванията на общественото мнение в навечерието на изборите за европейски парламент 12,2 % от всички български граждани, имащи право на глас, биха спазарили това си право при определени условия. Това означава малко повече от 815 000 души. Ако към това добавим още около 10-14 %, които споделят представата, че правото на глас може да бъде предмет на размяна срещу пари, стоки или услуги, като че ли изглежда, че „електоралният пазар" е доста внушителен. Освен всичко онези, които са по-готови да продадат гласа си, традиционно са активни участници в изборния процес, а сред продължилия твърде дълго отлив на избиратели именно тези гласове придобиват все по-голяма тежест.

Любителите на политикономията биха могли да се задоволят с обяснението, че след като има предлагане, то рано или късно ще се появи и търсене и обратното. Проблемът е в това, че всъщност няма конкуренция, а това обезсмисля цялото говорене за пазар в изборната търговия. В огромната част от случаите

пазарът на гласове  е „пазар на купувача”, а не на „продавача"

Цената се определя не от предлагането, а от онзи, който е готов да я заплати или да попречи на останалите да я предложат. В огромната част от случаите купувачът има монопол, а това означава, че всъщност няма пазар. Многото на брой индивидуални продавачи, предлагащи една и съща стока, нямат никакъв шанс срещу монопола. Точно затова случаят с пазаруването на гласове в ромските махали е различен. „Пакетните" продажби успяват да удържат определена цена, а както изглежда, дори и да я повишат в зависимост от времето на „сделката" и гаранциите за „доставката".

Политическите търговци предпочитат все по-често да капитализират собственото си влияние, заменяйки парите с друг тип зависимост. Затова и на отминалите избори примерите за директно купуване на гласове бяха по-малко, отколкото регистрираните случаи, при които беше упражнен контрол върху вота чрез средствата на икономическата принуда. Запазването на работното място, изчистването на вересията в магазина за хранителни стоки, изкупуването на земеделската продукция или временното разсрочване (или дори частично опростяване!) на стари дългове пред местните лихвари се оказаха много по-ефективни инструменти за „стимулиране" на избирателната активност. Вместо пари в брой или традиционните пакети с храна, разменното средство вече е запазването на сегашното положение. Кризата свали цените и увеличи предлагането, а това са най-подходящите условия за стабилизиране на монопола. Докато „купувачът" успява да контролира условията на живот на „продавача", представата за пазар ще продължава да бъде само удобно извинение за примитивната механика на политическото влияние.

В тези условия все по-голяма става ролята на посредниците. От тяхната комбинативност и безскрупулност все по-често зависи достъпът до „пазара" на гласове. Затова някак естествено, почти без сътресения, прекупвачите на земеделска продукция и местните банди от бивши „застрахователи" се превърнаха в незаменим съюзник на местни и национални политически амбиции. Разбира се, истинската стойност на тяхната подкрепа се усеща най-силно само на местни избори, но предстоящият мажоритарен вот най-вероятно ще се превърне в подходяща възможност за

преразпределение  на територии  и зони на влияние

 както между „купувачите", така и сред посредниците.

Представата за изборите като търг с тайно наддаване макар и примамливо удобна за обяснение на случващото се, всъщност няма нищо общо с реалността. Ако беше така, нямаше да има нужда от избори, а някоя финансова институция можеше да играе ролята на арбитър по отношение на тези много особени залози. Всъщност единственото ефективно средство за справяне със зависимия и купен вот, с което разполага демокрацията, е участието на гражданите. Колкото повече избиратели предпочетат да гласуват, толкова по-несигурна става инвестицията в купуване или контролиране на гласове. Въпреки съществените финансови ресурси, заделени за европейските избори, и около три до пет пъти по-големите средства, които предстои да бъдат „инвестирани" в парламентарните избори, печалбата на купувачите на гласове изглежда несигурна. Затова кампанията върви все така вяло и изнервено в очакване на поредната тръжна сесия. А извън всичко това добре е да се припомни още веднъж, че купуването и продаването на гласове, както и всяко посегателство срещу свободата на избор, е престъпление, което рано или късно ще бъде наказано.

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1655