Всенароден е синдромът на изборното безхаберие. Когато дойде време да решаваме кой да управлява държавата през следващите 4 години, или ни е прекалено дъждовно, за да се вдигнем и да пренесем политически незаинтересованата си същност до избирателната секция, или пък ни е прекалено слънчево, за да пропуснем разходката в планината и превърналото се в нарицателно бране на гъби в гората. А българинът си е българин, независимо дали пребивава зад граница. Нали мъдрецът е казал: "Вълкът кожата си мени, но нрава никога." 
В деня на изборите политиката ни е последна грижа. Още от следващия ден обаче се впускаме да доказваме, че народът ни разбира от две неща - от футбол и именно от политика. Започваме да плюем по този и онзи. Започваме да приписваме изборните резултати на напазарувани гласове, прелят вот и манипулирано преброяване на бюлетините. А всъщност произхождайки от своята несъпричастност с архитектурата на родното парламентарно представителство, безхаберният българин най-малко има право на мнение.
Така стоят нещата и със сънародниците ни зад граница. Процедурата по разкриването на секциите се оказа последна грижа за тях, а побързаха да проронят сълзи, че държавата ги лишава от право на глас. Ала цялото това чуждестранно негодувание може да вземе за пример родната общност в Тулуза, която доказа, че няма невъзможни неща. Защото, който се вълнува от бъдещето на родината си, намира и мотива, и пътя да участва в процесите на държавността.